Лекция 16-17. Проблеми на богомилската етика в българската средновековна литература План:
1. Църковно-феодална идеология в България през Х век.
2. Социално-битови и етични възгледи на богомилите.
3. Дуализмът на богомилството като източник на нравствения му радикализъм и неговата органична морална недостатъчност.
4. Етичните възгледи на богомилите и тяхната идентичност в богомилската книжнина – трансформационни структури.
1. Църковно-феодална идеология в България през Х век.
През Х в. България става родина на най-голямото средновековно национално движение – богомилството. То е християнска ерес, обществено движение в религиозна форма, насочено срещу устоите на официалната православна църква и феодалния строй, ерес, която не остава в средите на духовенството, нито само в рамките на България, а обхваща широки слоеве, разпростира се се далеч извън родината си и съществува векове.
Богомилството трябва да бъде гледано през погледа на своето време, а не от съвременни позиции. В такъв смисъл неговите високи идеали за справедливост и хуманност, които са плод на тогавашната действителност са пречупени през призмата на “средновековното виждане” на онеправдания и огнетен човек.
Общата оценка на богомилството води до извода, че то представлява едно забелижително религиозно-социално учение и движение. Чрез проповядваните от него възгледи, обусловени от рамките на средновековния начин на мислене и обективните условия на своето време, богомилството изиграло дълбоко положителна роля върху съзнанието на хората. С острата си критика срещу обществените недъзи и личните пороци богомилите давали силно оръжие в ръцете на потисканите и онеправданите, не ги оставяли да бъдат безучастни зрители на насилията, да търпят и да се подчиняват безприкословно, както ги учела църквата. Безспорно положителни за времето си били опитите на богомилите да погледнат по-трезво на църковните обреди и символи, да свалят от тях ореола на “святост” и “мистичност”.
През своето близо четиривековно съществуване богомилското учение не останало едно и също. Отделни негови възгледи и черти се видоизменяли и еволюирали в зависимост от редица фактори и преди всичко от измененията в социално-икономическите и политическите условия.
Богомилството е дало един значителен, общоевропейски по своя характер и размери принос, с който българският народ с право може да се гордее.
Църковно-феодална идеология в България през
Х век и борбата срещу нея
Наличието на силна феодална класа в България през Х век, която държала в своите ръце големи богатства и имала решаваща дума в политическия и духовния живот, било свързано с изграждането и разпространяването на една официална идеология, на една система от мисли и възгледи, която да защитава нейните интереси.
Това господство на феодалната класа се осъщкествявало на дело чрез висшето духовенство, което било едновременно част от тази класа и заедно с това носител на определена система от схващания, на една религиозна идеология, която проникнала във всички области на живота. Благодарение на проповедите на църквата сред българското общество от втората половина на ІХ век, след покръстването, започнал да се внедрява нов светоглед, който постепенно се наложил и станал официален. Трябва да се отбележи, че така било не само в България, но и в други страни през средновековието, където духовенството играело ръководна роля. Създадената и разпространяваната от църквата господстваща идеология в България в края на ІХ и началото на Х век имала за своето време редица положителни черти.
Една от главните задачи на църквата, предназначена за укрепване на строя и за притъпяване на острите социални противоречия, каквито изпълвали българското общество през Х век, била да посочи, че разликата между богати и бедни са естествено явление и че богатството само по себе си не представлява никакво зло, стига да не се злоупотребява с него и то да не бъде единствена цел в живота.
Официалното църковно гледище свързвало понятията “богат” и “праведен” и считало, че обичта на бога се изразява в това, че той снабдява праведника щедро с материални блага. Този възглед господствал в старозаветните книги, той залегнал и в нашата средновековна книжнина с предназначението да се оправдае имущественото неравенството, като се посочи, че богатите хора са божии любимци.
Твърде разпространено схващане, което се прокарвало в религиозните беседи и поучения и което водело до опровдание на социалните противоречия и до притъпяване на борбата срещу тях, било схващането, че нещастията на хората произлизат от това, че първият човек Адам съгрешил и нарушил божията воля, като ял от забранения плод. На това се дължали всички беди, които сполетяват човечеството, оттам са всички пороци, които навлизат в човешката душа и я тласкат към престъпления. Проповедите на църковните писатели за решаващата роля на прегрешението като първоизвор на всички беди водели неминуемо до отричане на опитите да се дирят корените на социалните неправди и злини в устройството на обществото и да се протестира срещу тях. Това било неправилно и излишно, проповядвали духовниците, тъй като тези неправди и злини идели според религиозната теза като неизбежен резултат от погрешната постъпка на първия човек, прелъстен от Сатаната.
Стремежът на феодалната класа да наложи една подходяща за нейните интереси идеология, като използва догмите на християнството и силата на църковния институт, бил осъществен до известна степен благодарение на обстоятелството, че значителна част от българското общество през Х век тънела в невежество и се намирала в икономическа и духовна изостаналост. А това създавало условия за господство на официалните религиозни гледища и за внедряване в съзнанието на хората убеждението, че трябва да вярват и да се подчиняват на внушенията, разпространявани от представителите на църквата. С други думи, налице били силни социални корени за затвардяване на религиозно-феодалната идеология сред по-широки слоеве от народа. И все пак въпреки това тази идеология не могла да остане непокътната и да се приеме от всички за безусловно вярна. Потисканото население по села и градове, колкото и да било заблуждавано с проповеди от църковните анвони, не могло да не осъзнае бедственото си положение и да реагира срещу него, като развие други възгледи, противни на тези, разпространявани от духовниците.
Тази реакция срещу господстващата църковно-феодална идеология не е могла да се разгърне като чисто социален и политически протест, освободен от религиозни елементи. При съществуващите условия на още слабо развити производствени сили, ниското равнище на науката, липса на по-прогресивна класа от класата на феодалите и силни позиции на църковния институт реакцията на потиснатите е трябвало да дойде под формата на “религия”, под вид на богословски възгледи, които да се противопоставят на официалните църковни гледища и да ги развенчаят - с други думи, трябвало е да се появи под формата на “ерес”. Това е била единствената възможна за онова време форма на идеологична борба.
Възникването на еретически мисли сред българското общество през Х век вървяло и по друга линия на разочарование от църквата и създаване на ненавист срещу нейните представители. За голяма част от народа църковният институт представлявал чуждо тяло и привилегиите, с които се ползували висшите духовници – митрополити и епископи, - както и някои манастири, били за него необосновани и неприемливи. Това убеждение се засилвало все повече и повече поради обстоятелството, че с течение на времето мнозина представители на църквата и главно митрополити и епископи започнали да живеят разкошен живот и да не изпълняват задълженията си. Все по-обичайна пропаст се създавала между делата и думите на висшите духовници между това, което проповядвали, и това което вършели. Обикновеният човек виждал това и се възмущавал. В неговите очи хората на църквата се откроявали като двуличници, които говорят едно, а правят друго.
Езическите вярвания през ІХ – Х век и тяхната роля за
пораждане на богомилската ерес
Към редицата фактори, които допринасяли за създаване на неверие към църковно феодалната-идеология и за пораждането на еретически мисли, немалка роля играели все още твърде живите езически вярвания на българския народ през ІХ – Х век. Въпреки полаганите усилия от страна на църквата езическите вярвания мъчно могли да се изкоренят.
Благоприятна почва за пораждането на ереси в България през Х век се създала не само от наличието на съпротива срещу официалната идеология, но и поради един друг факт, на който би трябвало да обърне внимание, а именно поради значителното разпространяване на писменост и просвета сред народа. Това разпространяване на писмеността и просветата се дължало главно на такива изтъкнати продължители на делото на Кирил и Методий като Климент Охридски, Наум, епископ Константин и други.
Почвата за богомилското учение била създадена в резултат на специфичната социално-икономическа и идейно-духовна обстановка сред българското общество през ІХ – Х век. Богомилството представлявало израз на мисли, появили се ката отражение на феодалната база в определен момент от нейното историческо развитие в средновековна България.
По време на българския цар Петър (927-970 г.) богомилството, както вече се отбеляза, получило значително разпространение в нашата страна. То представлявало сериозна заплаха за светската и църковна власт и поради това привържениците му били подложени на ожесточени гонения, за които се загатва в Беседата на презвитер Козма и в писмото на цариградския патриарх Теофлакт.
Социално-битови и етични възгледи на богомилите
Отношение спрямо властта и държавата
Богомилите проповядвали не само срещу църковния институт и духовенството, но и срещу представителите на светската власт и държава.Тяхното учение било израз на недоволството на населението от феодалната експлоатация, то отразява ненавистта срещу господстващата класа в лицето на царя и болярите и срещу държавния апарат, който обслужвал нейните интереси.
За отрицателното отношение на богомилите спрямо властта и нейните органи свидетелства пасаж в Беседата на презвитер Козма: “Еретиците – казва той – хулят богатите, учат своите да не се подчиняват на господарите си. Ненавиждат царя, ругаят старейшините. Мислят, че са омразни на бога, които работят на царя, и заповядват на всеки роб да не работи на своя господар.”
Като изразители на антифеодалните настроения на селското настроение богомилите твърдели при това, че под властта на дявола са не само държавите и техните властници, но и самата земя, която съставлява територията им.
Твърденето, че над земята се разпорежда дяволът и че от него зависи да позволи тя да се владее и обработва, може да се обясни със съществуващите феодални отношения в България и с обстоятелството, че главното средство за производство, земята, се намирало под властта на царя, болярите и висшите духовници.
Под влияние на богомилските проповеди, че царе, боляри, висши духовници са служители на Сатаната, особено популярни в средновековна България започнали да стават тези апокрафи, в които се предвиждало след второто пришествие най-тежка участ за представителите на светската власт и на църквата.