Лекция 14. Развитие на белетристиката в българската литература в период на Националното възраждане. Преход от романтизъм към реализъм. Живот и творчество на Любен Каравелов и Илия Блъсков

План

1 Начало и развитие на българската белетристика.

2 Живот и творчество на Любен Каравелов:

2.1 «Начален български период» (1834 — 1857).

2.2 «Руски период» (1857 — 1867).

2.3 «Сръбски период» (1867 — 1869).

2.4 «Букурещки период» (1869 — 1877).

2.5 «Завършващ български период» (1877 — 1879)

2.6 Литературно наследие на Л. Каравелов.

2.6.1 Стихотворни опити.

2.6.2 Публицистична дейност.

2.6.3 Белетристика.

2.6.3.1 Класификации на белетристичните творби.

2.6.3.2 «Българи от старо време» и «Маминото детенце».

2.7 Опит в драмата.

2.8 Критична дейност.

2.9 Основни художествени особености на прозата на Л. Каравелов.

3 Жизнен път и белетристично наследство на Илия Блъсков.

1. Формирането на българската белетристика през 60-те години на XIX век още носи силното влияние на фолклорния и национално-сантименталния романтизъм. Тези влияния хубаво се виждат в творчеството както на писатели от «Московския» кръг (Л. Каравелов, Р. Жинзифов, В. Попович), така и в «Шуменския» (Ил. Блъсков, В. Друмев).

Вече през 70-те години на XIX век в българската литература се появяват реалистични тенденции – в букурещката социално-критична литература на Л. Каравелов, в сатиричната поезия и проза на Х. Ботев, в социално-битова комедия на Д. Войников, в някои социално-критични тенденция във втората повест «Ученик и благодетели» (1864) на В. Друмев (Вазов я нарича «роман»), в критиката на Нешо Бончев.

През Възраждането се появява вкус към повествувателно четиво. В старабългарската епоха най-типичните повествувателни жанрове са били житие и повест. В новобългарската литература се появява интерес към други жанрове: разказ, роман, фейлетон. Развитието става чрез две тенденции:

1) превод на чуждата литература: превеждат се творби на Фенелон («Приключенията на Телемаха», 1845), Даниел Дефо («Робинзон Крузо», 1849 — превод), Карамзин и др.

2) побългаряване — използването на чужди творби както превръщат чуждите герои в българи, пренасят действието в България, съкращават или обратно вмъкват епизоди, характерни и актуални за българския читател, преработват езикова и стилова оригиналната реч да е по-близа за «българското» разбиране. Примерите за такова побългаряване са: «Бедная Лиза» на Н. Карамзин става «Сирота Цветана» на Йоаки Груев, «Наталья, боярская дочь» на Н. Карамзин става «Невенка, болярска дъщеря» на Ст. Захариев. С побългаряване се занимават И. Блъсков, П.Р. Славейков, С. Бобчев и други¹.

Постепенно се появат описания на жизнени случки в литературни вестници и списания. Например, през 1858 г. старозагорски учител С.П. Иванов публикува в «Цариградски вестник» разказа «Проза и родолюбците. Сън на едно младо българче», по повод на което Т. Шишков² пише статия «Наш прозаик» и излага възгледите си за белетристиката.

През 1859 г. се появява на руски език «Отрывок из рассказов моей матери. Поездка в виноградник» (болгарская повесть) на Василаки Попович, която живописно и прочувствано разказва за страданията на българите през «кърджалийските» времена.

През 1860 г. Райко Жинзифов в списанието на българите, които са учели в Московския университет (той беше открит при Елизавета Ивановна в 1855г.) «Братски труд» пише разказа «Прошетба»³, който беше посветен на Димитър Миладинов, където подробно описва народни обичаи като впечатление от разходка до едно българско село.

През същата 1860 г. дебютира в руското списание «Наше время» като белетрист и Любен Каравелов с разказа «Атаман болгарских разбойников» (на български издаден под заглавие «Войвода». Така от «Московския» кръг започва началото на българската нова белетристика. Трите появили се в българския печат разкази имат еднакви подбуди — да представят на руската общественост българската действителност и да пробудят интерес и състрадание към поробения братски народ.

Василаки Попович и Райко Жинзифов сетне не се занимават с белетристиката. За Любен Каравелов, напротив, «Войвода» е само начало на дългата и продуктивна му белетристика.

2. Живот и творчество на Любен Каравелов (1834 — 1879)

2.1 «Начален български период» (1834—1857).

Любен Каравелов се смята за един от «титаните» не само за възрожденската българска литература, но и за целия български литературен процес. Той създава първите белетристични шедьоври, развива българската публицистика със забележителните фейлетони и статии.

Роден е през ноември 1834 в Копривщица (откъдето е и Н. Геров) в семейството на джелепин (търговец на добитъка) (както и баща на С. Владиславав (С. Врачански)) Стойчо Каравелов. Образованието си получава при Н. Геров и И. Груев в родната Копривщица, а след това се учи в Пловдив отначало в гръцкото, а после в българското училища. За гръцкото училище, той е написал: «Тук аз съм научил това, за което не учат нито в едно училище. Аз познах народа си и неговите страдания».

Баща му искал син да научи неговата търговска дейност и го пратил в Одрин (там Каравелов работеше като абаджийски чирак) и Цариград (работеше в търговска кантора). Но момчето е било много увлечено от книгите, много е чел на руски, гръцки и български за българския фолклор и народните обичаи. Виждайки такова талантливо момче, Н. Геров през 1857 година помага на Л. Каравелов да замине за Русия, отначало за Одеса, а после и за Москва, откъдето се започва неговия «руски» период на живота.

2.2 «Руски период» (1857—1867)

Но заради това че Л. Каравелов нямал гимназиална диплома, той не е можал да стане редовен студент на Московския университет, и става като «волен» слуша̀тел във «историко-филологичен» факултет. Там бързо се сближава със М. Погодин, Ив. Аксаков и ред други, запознава се с идеите на руските славянофили (които не разделява до края) и революционните демократи (Херцен и Чернишевски) (които много му са близки). Чете много руски (Н. Гогол, Н. Некрасов, Н. Чернишевски, А. Херцен и др.) и украински (Марко Вовчок, Тарас Шевченко) автори. Но най-тесните м уса връзки с българската емигрантска младеж — Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Нешо Бончев, Василаки Попович, с които създава «българската дружина» и през 1860 г. започват да издават списание «Братски труд», в който и публикува Л. Каравелов първите си стихотворни и прозаически опити. Чете и сътрудничи успоредно и с руските издания: «Колокол» (бълг. «Камба̀на», «Отечественные записки» (бълг. «Отечествени за̀писки», «Современник» (бълг. «Съврѐменник»). През 1861 година с помощта на Иван Прижов издава «Памятники народного быта болгар». Много му беше интересен романът на Ив. Тургенев «В навечерието» («Накануне», 1860), където главен герой е българския революционист Инсаров. Праобразът на Инсаров беше съкурсник на Л. Каравелов Н. Катранов.

За Л. Каравелов е установено «негласно» полицейско наблюдаване, защото той е бил увлечен на радикалните възгледи от революционните демократи (Херцен, Чернишевски и др.). След опита за убийство на император Александър II, е било опасно за Л. Каравелов да остава в Русия. Още повече на Балканите започват жда назряват «драматични» събития, и Л. Карвелов с надеждата за освобождение на България заминава през 1867 г. за Белград като кореспондент на руски издания. Оттук започва «сръбски» период на неговото творчество.